Римският сатирик и поет Ювенал нееднократно изразявал презрението си към гражданите на Рим. Те били забравили за гражданския си дълг и отговорност, предпочитали да продават гласовете си на безотговорни политици в замяна на предоставяните им от тях обещания, хляб и зрелища. Вместо да се ръководят от високи идеали, неуморно да работят за благото на народа и за устойчивото развитие на страната, политиците стигали в работата си единствено до първосигнална и повърхностна демонстрация, галеща егото им, предоставяща възможности за влизане в дадено интригантско и властово лоби, хвърляли на простолюдието безплатна храна и общодостъпни спектакли, пищни зрелища и церемонии. Целта била една единствена — да запазят властта в ръцете си.
Залезът на Римската империя се проточил цял век.
Народът постепенно загубил гражданските си свободи и ценности, позволявал на демагозите да запазят властта си, което в края на краищата довело за завземането и раздробяването на крехката вече империя от ордите на варварите. Докато плебеите без насита се развличали, властниците трупали несметни богатства за сметка на опустошената държавна хазна, а луксозният живот ги съпътствал от детството до смъртта.
Лидерите получавали одобрението и подкрепата на народа чрез подхвърлени трохи и зрелища, а измамите, подкупите и разточителството на богатите нямало граници. Богатите, обаче, се съобразявали с инстинктите на тълпата. Те управлявали тълпата. Безплатен хляб, зрелища, циркови представления, после масово избиване на християни, които просто хвърляли на изгладнелите лъвове — така протолюдието отвличало вниманието си от мародерствата на политиците и разграбването на националното богатство на Римската империя.
Както знаем, историята не може да се повтаря в абсолютна точност, но същите пороци като користолюбие, жажда за власт, самонадеяност и стремеж към експанзия…неизменно присъстват в човешката цивилизация и пораждат циклични процеси на разцвет и упадък. Корупцията, високомерието, империализмът и разпадът на гражданското общество, довели до окончателния крах на Римската империя.
Всичко това се повтарят и днес. В Съединените американски щати.
Америка се приближава към залеза си — само два века след възникването си. Основите на западното общество се разрушават под неотслабващия напор на гигантския държавен дълг, породен от измамните банкери и корумпираните политици, чиято цел е собственото им обогатяване.
Нечестност, алчност, растящо невежество и егоистично безразличие към съдбата на бъдещите поколения — това са крайъгълните камъни на упадъка на най-голямата империя на новото време — империята на дълговете, на заблудите, лъжите и разложението.
Олдос Хаксли написа в своя «Остров», обръщайки се към съотечествениците си:
«Въоръжение, глобална задлъжнялост и планомерно стареене — това са трите стълба на западното процъфтяване. Ако войните, разрушенията и неудържимото кредитиране спрат, вие ще загинете. Сега сте окаляни до ушите в прекомерно потребление, а останалият свят все по-дълбоко и по-дълбоко се потапя в хронична катастрофа».
Римската империя била на 850 години, когато Ювенал безжалостно линчувал порочната спирала на израждането на римското общество. Но тя просъществувала още почти три века преди окончателна да падне под натиска на вестготите и вандалите. Бавният ход на историята и липсата в онези времена на друга конкурентна държава позволили на Рим да продължи съществуването си тооолкова дълго време, преди «Pax Roana» (светът под властта на Рим) окончателно да напусне историята.
Преди да стане империя, Римската Република била система от градове, притежаващи правото на самоопределение в различна степен на независимост от римския Сенат и провинции под властта на военачалниците. Републиката се управлявала не от императори, а от ежегодно избираеми магистрати, известни ни като римски консули. Гражданите на Рим били горд народ, притежаващ високо чувство на граждански дълг и често принуждавали властта да служи на интересите на народа.
През целия първи век преди нашата ера Рим започнал да страда от вътрешни конфликти, заговори и граждански войни, но продължавал да разпространява имперската си власт извън пределите на Италия чрез нови и нови завоевания. След убийството на Юлий Цезар и качването на трона на император Август през 27 година пр.н.е. , а и след края на цяло едно столетие граждански войни, Рим се оказал в безпрецедентен период на мир и процъфтяване. В тази епоха здравината на империята се подкрепяла от обществена стабилност и икономически разцвет. Но епохата не продължила дълго. Наследниците на Август внесли своята лепта в прогресиращия разпад на държавата. Калигула, Клавдий и Нерон изразявали истинската същност на народа, който вече бил предоставил цялата власт на управляващите, бил им дал абсолютните пълномощия за сметка на дребни трохи и развлечения.
Това било началото на края.
Американската република се заражда като свободна конфедерация на самоуправляеми щати, които практически не се подчинявали на централната власт. Договорът за конфедерацията на 13-те щата, ратифициран през 1781 година, ограничавал пълномощията на централното правителство. Конгресът на конфедерацията притежавал правото да взема решения, но нямал законодателни пълномощия. Реализирането на болшинството решения изисквало единодушното одобрение на всички 13 щата. След победата във войната за независимост, през 1789 година била приета Конституцията на САЩ, която предала голяма част от властовите прерогативи на централното правителство.
Първите десет поправки към Конституцията били приети през 1791 година с цел охрана на личните свободи и гарантирането на свободния достъп до правосъдие. Поправките имали за цел да защитят гражданите от авторитарното федерално правителство.
Всички тези твърде несъвършени документи биха могли да послужат за благото на американския народ и да му гарантират правата, ако тяхното изпълнение се осъществявало от честни, неподкупни, благородни лидери и се подкрепяло от образовани, отговорни и бдителни граждани.
Точно както в Римската империя, качеството на властовия елит започнало да пада стремително през последните две столетия. Днес то се намира на вече неприемливо за човечеството ниво.
Настоящите лидери са отражение на един народ, който се е отказал от жаждата от знания, от отговорността за собствения си живот, от трудова етика, от вяра в свободата и Конституцията.
Хенри Л. Менкен остро и презрително се отказал от американското общество през 1920 година, защото невежата тълпа избрала за президент един откровен и пълен идиот.
Той се оказал прав.
«Колкото е по-голяма тълпата, толкова по-трудно е изпитанието. В малките окръзи лидерът е принуден да заслужи доверието и подкрепата на малобройния електорат чрез силата на личното си обаяние. Но когато става дума за общонационални мащаби, борбата се води главно чрез втори и трети лица, силата на личността тук се губи, всичките шансове са на страната на изродената посредственост, която ловко умее да прикрива от обществото своя интелектуален вакуум», — писал тогава Менкен.
Е, интелектуалният вакуум изхвърли над вълните отново пяната.
Тя се плисна към брега и го засипа с кал.
Калта полепна по краката на притичалото през кротките вълнички дете и ги почерни.
Детето не можа да я измие, беше залепнала завинаги по кожата му. После детето реши, че така и трябва — да се гордее с калта от мръсната пяна.
И считаше, че е най-съвършеното създание до момента, в който срещна едно друго дете, на което краката му бяха чисти — без неизтриваемата кал.
Тогава….започна преломът.