Приятели,
едно момче бе пребито до смърт, пред очите на сеирджиите.
Друго момче преди време бе пребито до смърт в централен парк в София.
Вероятно и това е било пред очите на някой.
Мъж в автобус бе помлян пред очите на пътуващите.
Дали ме изненадва?
Не! Не, приятели!
За това сме виновни всички ние.
Ние приемахме здравите момчета с бухалките и мълчахме.
Още тогава, ако бяхме се изправили заедно, нямаше да го има това днес.
Ние, приятели мои, сме тези, които дадоха смелост на биячите да ни млатят, да ни рекетират, да ни ограбват, изнасилват, убиват.
Ние сме тези, дето обръщахме поглед встрани и даже в кръчмите, като ставаше въпрос за тези деяния, си говорихме за бедрата или ненките на певачките.
Ние, когато овластявахме бедни духом душици и те мигом изтичваха при силовите момченца да им се предлагат, като остарели бардами.
Ние издигахме хора, които ни продаваха на каквато цена им предлагаха — я за по луксозна кола или за разходка на яхта с засукани моми, я за хотел или два на дечицата им.
Ние, приятели мой, все още търпим, понякога изпсуваме, когато някой хаймана пребие момче и след това го пуснат и си викаме, ами то така става.
Гледаме цирк от много години, как «достойни» униформени ни обясняват, че ние ги хващаме, ама те ги пускат.
Или пък как някой, вкопал се в златни окопи в съдебната система, гръмко ни обяснява, че тия «достойните» не са събрали доказателства.
Ние приятели, приемахме генерали да пушат пури за по 30 лева бройката и не се възмущавахме, че заплатата им само за пурите не стига.
Сега ни е лесно да сочим с пръст биячите и във фейсбук да ги попръжваме и да искаме мъст.
Вероятно след няколко дена ще забравим и пребитото момче, за мъжа от рейса, за насилената възрастна жена, дето почина от побоя — май нея вече забравихме.
Ще гледаме телевизия и същите лица — водачите на прехода — ще ни се лензят, ще обиждат интелигентността ни, ще се гаврят с емоциите ни — и така до следващото посегателство. Всичко това ни се случва, защото заедно с емигриралите българи за последните години някак незабелязано емигрира и достойнството ни, човешкият ни облик.
Сега ние сме недоволни, обръгнати и най-вече мразещи.
Ей, така — заради самата омраза, че друго не ни остана!