В основата на външнополитическата философия на Рейгъновата консервативна коалиция стои отрицанието на каквото и да било регулиране на международното общуване върху основата на взаимно приемливите принципи на мирното съвместно съществуване. На тази международна система, в която се утвърждават становищата на различните участници в нея за устройството й, рейгънистите противопоставят предпочитанията си към система, която се развива стихийно, под въздействието на остра конкурентна борба, включително и в ядрената област.
Международните отношения се разглеждат през призмата на “свободната пазарна икономика”, където правото е винаги на страната на по-мощния.
Затова за системообразуващ те приемат силовия критерий, при който проблемът за военното превъзходство придобива първостепенно значение. Ето защо Рейгън се отказа от подписаните от предшествениците му договори между държавите с различен обществен строй и вкара в безизходица водените от него преговори.
Подобна ориентация към стихийност и “дерегулиране” на международните отношения теоретически и практически отхвърля мирното съвместно съществуване между държавите. Това виждане за международната система е директно изведено от основите на рейгъномиката и се свежда до следното: както капиталистическото стоково стопанство е в състояние да се “саморегулира” без намесата на държавата, така те предоставят и международната система на такова “саморегулиране”, което да бъде синоним на направляване с помощта на силата.
Втората част на това виждане, която е и неговата същност, е стремежът да се прекрои съвременният международен ред съобразно с американските интереси, да се подчинят елементите му на диктата на американския империализъм. Подчинението е предвидено както за противниците на общността около СССР, така и за съюзниците от системата на капитализма и за държавите от развиващия се свят. То означава свобода на действие за американската сила, снабдена с нови внушителни измерения, осъществявани от т.нар. довъоръжаване през 80-те години.
Предпочитанията към “стихийна” международна система са равнозначни на “саморегулирането” й според американските силови образци. Всичко това води до непредвидени ситуации в международните отношения в резултат на анти-СССР реакциите на Рейгъновото правителство, пропити с демонстрация на надмощие.
Френското списание “Монд дипломатик”справедливо запита:
”Могат ли “триковете” в обществените отношения да променят убеждението на много европейци и американци, че Рейгън не желае в действителност съкращаване на оръжията?”
Позициите на САЩ в преговорите за ракетите със среден радиус на действие, както и за междуконтиненталните стратегически оръжия само потвърждават това убеждение в миналото.
Докато теоретиците от либералното направление конструираха модели на международни система върху конвергентно и ерозираща СССР основа, рейгънисткото консервативно течение я замени с “дивергенция”, т.е. със засилване на различията и противоположностите между САЩ и СССР.
Тази теория му служи като предпоставка да отрича всякаква възможност да постигане на споразумения със СССР и да разглежда САЩ като господстващ участник в международната система, в която може да оцелее само “играч”, най-добър във всички силови форми: въоръжено насилие, икономически, политически и идейно-психологически натиск. Затова в Рейгъновата консервативна външнополитическа стратегия релефно се проявяват усилията на САЩ да повишат непрекъснато цената на съревнованието с тях, да го превърнат в прекомерно изтощаващо за противника (особено в областта на въоръжаването и икономиката). Тази висока цена би трябвало да направи борбата с империализма неприемлива за противната страна, т.е. за страните около СССР и да предизвика у тях по-голяма възприемчивост към политически и идеологически отстъпки.
В политическата философия на райгънизма конвергентната идея за сближаване и сливане на капитализма и социализма се измести от предпочитаното от тогавашните управляващи в САЩ кръгове на насилствено поглъщане на страните около СССР от капитализма. В това също се проявява общата линия на съществен завой надясно в идеологическите концепции. При тока ясно разграничените във фразеологията носители на “доброто” и “злото” в световната политика – съответно САЩ и СССР – конвергентното им приближаване и сливане би изглеждало несъвместимо с християнските ценности, така често вплитани в политичеките обобщения на президента на САЩ тогава.
Американското “добро” се представя като предопределено да победи “съветската империя на злото” и в този смисъл конвергенцията може да бъде единствено “eдностранна”, — т.е. поглъщателна.
Открито формулирана цел да бъде ликвидиран СССР далече надхвърля доктрините на “сдържането на комунизма” и за “масираното възмездие” от първите следвоенни десетилетия. Тя се характеризира с крящяща несъобразеност със тогавашните международни реалности.
Американската десница не търсеше достойни компромиси и решения на сложните проблеми по пътя на диалога, а го замени със скъсване с “враждебния свят”, с когото може да се води само хитра игра. Тази игра можеше да създава и привидност на диалог, ако това беше изходно по едни или други тактически съображения. Не един американски политолог, включително Зб. Бжежински, пишеше в миналото за нарастващата враждебност към САЩ в тогавашния свят, без да се търсят истинските причини за задълбочаващата се идейно-политическа изолация на американския империализъм, заложена в нарасналите икономически и политически възможности на другите участници в тази система и във високомерното силово пренебрежение на САЩ към настъпилите изменения.
Постоянните нападки на американски политици към линията на ООН тогава, резултат от становищата на многобройните участници в организацията, както и демонстративното решение за напускане на ЮНЕСКО от САЩ са типични реакции на агресивната непримиримост към изменящото се съотношение на силите в тези най-важни международни организации в разглеждания период.
Американското правителство търсеше изход от външнополитическата си неефективност, резултат от тези несъответствия, отново в “ценностния ключ”=
Така кръгът се затовори.
В посланието на Рейгън “За състоянието на съюза” от 25 януари 1983 г. се изтъква:
”Американското общество изпитва икономически затруднения, но …си има ключ за успехите – способността да съхраним нашите трайни ценности така че промяната да работи за нас, а не против нас”.
Посланието е претрупано с определения, чиято цел е да поддържа идеализирана представа за САЩ като модел за следване от други народи и държави в света:
”Нашата страна е специално място. Няма нещо, което ние, американците, като свободни хора да не можем да постигнем. Ние сме най-щедрият народ на земята”.
Американските държавни учреждения са наречени “храмове на свободата”, американският мир е “мир със свобода”, а САЩ направо са обявени за миротворци. Няколко пъти в посланието е повторена окуражаващата мисъл “Америка отива към подобрениe”.
Настъпващото “обновяване” се отнася повече към сферата на духа, отново откъсната от материалната й основа. Линията за прикриване на империалистическите интереси в общочовешки ценности последователно се прилага в Рейгъновата външна политика. И то при активното монополизиране на понятията като “свобода”, “демокрация, морал”.
Подтекстът на този “ценностен ключ” е да внушава несъвместимостта на СССР и страните около него със свободата, демокрацията и морала.
С ценностите, които са в “основата на нашата, на САЩ сила”, се обосновава правото им да изнасят идеологическа стока в държавите около СССР и в развиващия се свят, да отъждествяват налагането на западни ценности с изграждането на “инфраструктура на демокрацията”.
Рейгън често декларира, че САЩ не нуждаят от ръководство, което да гледа напред, а не назад. Но в случая с “ценностния ключ”, натоварен със задачата за обществена терапия, погледът определено е обърнат назад към традиционните добродетели от зората на американския капитализъм. Безспорно ценностите оказват огромно въздействие върху масовото съзнание и поведение при дадени международни явления. Те могат да изиграят задържаща или стимулираща роля върху обективния ход на събитията, но не могат да отменят проявяването на неизбежните закономерности.
На ерозивните възможности на ценностите на американските управляващи кръгове твърде много разчитаха и през десетилетието на разведряването.
Цитираните вече автори от сп. “Форен афеърз” наричат “изненадващо и парадоксално, че и двете противоположни крайности в американската политика към отношенията Изток-Запад: разведряването през 1972 г. и подходът на президента Рейгън, проявяват важни общи характеристики. И двете са оптимистични – промени могат да се постигнат за сравнително кратко време, разведряването може да повлияе върху вътрешното и външното поведение на СССР посредством мрежа от положителни и отрицателни обвързвания, а Рейгъновата политика – чрез непреодолими политически мотиви.
И двете крайности в политиката показват липса на реализъм, като очакваха лесен начин да избягнат изправянето лице в лице с дълготрайното предизвикателвство от страна на СССР.
Едва ли би могло да се смята, че авторите на статията изразяват отрицателно отношение към процеса на разведряването в онези години – това най-позитивно противопоставяне на Рейгъновия “кръстоносен поход”. По-скоро те акцентират върху непостижимостта на онези дестабилизиращи свойства, каквито американската идеология напразно бързо очакваше като негов резултат.
Разочаровани от неефективостта на разведряването в това отношение, най-реакционните кръгове на САЩ сметнаха, че Америка не е била принудена да признае военностратегическото равенство със СССР в резултат на обективно изменение на съотношението на силите в света, а поради погрешни субективни оценки на предишните правителства.
Но дори от техния вариант на разведряването до ликвидаторските амбиции на десния консерватизъм да измете СССР на бунището на историята се откроява значително политико-идеологическо разстояние.
Но не толкова във формулираните цели с идентична анти-СССР характеристика, колкото в средствата за тяхното постигане. Наред с всички регресивни възможности на американската мощ беше реставрирана и врата в резултатността и приложимостта на военната сила, определяна от Никсъновия екип като неефективна и опасна и за двете страни в ядрения век.
Най-грубо стеснени алтернативни възможности за изграждане на отношенията със страните около СССР бяха формулирани от известния реакционен идеолог на Рейгъновата администрация Ричард Пайпс, директор на центъра за руски изследвания в Харвардския университет.
През 1981 година той твърде ултимативно извести, че “Съветите би трябвало да избират между мирната промяна на тяхната система или войната”.
Колкото повече се стесняваха възможностите на империализма за предотвратяване на социалнополитическите изменения в тогавашния свят, толкова повече се задълбочаваше политическата реакция във всички направления на неговите действия.
н.с., к.ик.н. Румен Солов