Няколко години този подход се прилага във всички сфери на отношенията на САЩ със социалистическите държави: икономическата, военната, политическата и идеологическата. Активното въоръжаване и постепенното снижаване на прага пред евентуален ядрен сблъсък се съчетават с политиката на груби икономически санкции и съкращаване на икономическото сътрудничество с тези държави, предшествано от формулирането на неприемливи за тях политически условия. Полагат се настойчиви усилия за изолиране на социалистическите страни от активно международно общуване и за представянето им световното обществено мнение като носител на заплаха за мира и сигурността.
С особена откровеност държавният секретар Дж. Шулц доизясни пред сенатската комисия по външните работи дълбоко антисоциалистическата същност на доктрината Рейгън, подчертавайки, че “главен елемент на САЩ сега е да се противопоставят и да отхвърлят съветските действия на глобална основа”.
В. “Интернешънъл хералд трибюн” прецени, че за пръв път в отговорно изявление на държавник на САЩ открито се признава, че “промяната на вътрешната съветска система е официално приета задача от американската администрация. Шулц изложи амбициозна американска стратегия да бъде принуден Кремъл да промени пътя си посредством прилагане на увеличена военна, политическа и икономическа мощ на Запада”.
Това становище Дж. Шулц отразява основните идеи, заложени в директива 75 на Съвета за национална сигурност, която е одобрена от президента Рейгън.
Директивата съдържа империалистическо виждане за мира, изразено в агресивна терминология, което също е подчинено на целите на “глобалното противопоставяне”:
”Възприемаме като част от нашето задължение към мира да насърчаваме по-нататъшната еволюция на съветския строй към по-плуралистична икономическа и политическа система”.
На дипломатически език на империалистическите държави “eволюция” обозначава стратегическа задача да бъде отхвърлен социализмът на СССР като обществено-политическа система. Такава задача може да си постави управляващ екип, който разглежда САЩ като главен субект на съвременната история.
Либералните и традиционните консерватори в САЩ обикновено се придържат към идеята, според която съвременният империализъм, опрян на своята финансова мощ и научно-техническите постижения и оказвайки икономическо, политическо и идеологическо влияние, може да предизвика постепенна “eрозия на комунизма”. В основата на външнополитическата идеология на крайнодесните пък стои схващането, че сферата на влияние на т.нар. “свободен свят” непрекъснато се стеснява. Да се противодейства своевременно на тази тенденция може главно с пряка намеса във вътрешните работи на другите страни чрез военна сила, при открита конфронтация със света на социализма, включително и до готовност да се приложи ядрено оръжие.
Това не само теоретични обосновки на консервативната мисъл. Тези възгледи се материализират в политиката на “системно изтощаване” на социализма посредством военна надпревара, икономически натиск чрез санкции, разгръщане на психологически натиск чрез санкции, разгръщане на психологическо-диверсионен бандитизъм в ефира, който се води на най-висока антисъветска и антикомунистическа нота.
Както заключават и американските изследователи на външната политика на собствената си страна Сюъри Байлър и Джоун Ефърика в сп. “Форин афеърз”:
”Идеолозите на рейгънизма вадят заключението, че единственият начин на западната политика да оформя международното поведение на СССР е да ускори процеса на промяна и упадък на съветската система. В този смисъл рейгънизмът се характеризираа повече с опити да подрони вътрешните корени на съветското международно поведение, отколкото да се занимава с последиците на съветската политика”.
Изтъкването на тази първостепенна по важността си насока във външнополитическата стратегия на американската десница съвсем не означава подценяване на въоръжените средства за спиране на СССР и нанасяне на пръв, наричан “обезоръжаващ” ядрен удар срещу СССР. Управляващият екип на Рейгън непрекъснато снижава “ядрения праг” е внушава чрез пропагандни средства и военни програми, че ядрената война със СССР е допустима, че цената й не е толкова висока, че САЩ могат да извоюват победа в нея чрез модернизиране на стретегическата “триада”, т.е. усъвършенстване на ракетните системи и техните носители за изстрелване от суша, вода и въздух. Теорията на “сдържането” се трансформира от Рейгъновите стратези в господстващото схващане за приложимостта на ядреното оръжие в съвременния свят, за възможността една “продължителна ядрена война” да бъде спечелена от САЩ.
Според тях САЩ трябва да бъдат готови да нанесат поражение на СССР на всяко равнище на въоръжения конфликт: от ядрена война до въстаническите операции. Този възглед е заложен в доктрината на Пентагона за отбрана през 1984-1988 година.
Според изчисленията на списание “Брукигз ривю”, ако бъдат изпълнени изцяло финансовите планове на американските милитаристи, това би увеличило бюджета за отбрана средно с “8 % годишно, като се изключи инфлацията, а всяка финансова година през периода 1981-1988”.
Както е обявено, скъпо струващите военни програми са проектирани да дадат възможност на САЩ да водят “продължителна ядрена война”, да се ангажират в конвенционални военни действия със СССР на три бойни театъра едновременно (в Западна Европа, по източните му граници и някъде в “третия свят”) и да осигурят абсолютна отбрана на САЩ.
Администрацията на Рейгън започна да управлява, настроена силно критично към съществуващите споразумения по стратегическо въоръжение и през първите месеци ясно подчиняваше контрола над въоръженията на увеличаване на военния бюджет за военно решаване на световните проблеми. Според споменатото списание, в специализирания език на военните доктрини формулировките от директивата на Пентагона “представляват най-силно изразените аспирации, които САЩ някога са предявявали”.
“Кръстоносният поход” разширява обсега си на приложение и извежда военния, икономическия, политическия и идеологическия натиск на по-високо равнище при използване на всички варианти на силата. с които американският империализъм разполага, комбинира грубия натиск и принудата на международната арена с големите усилия за мобилизиране на контрареволюционните сили във всяка отделна страна в подкрепа на Рейгъновия курс.
Походът на консерватизма за изграждане на “инфраструктура на демокрацията”по целия свят включва както подкопаването на СССР и социалистическата система, така и укрепването на авторитарните режими, за да смазват освободителните изяви на революционните сили в съответните страни. Управляващите кръгове на десницата разгърнаха многопосочни амбициозни планове както с военностратегически, така и с пропагандно-манипулативен характер за интернационализиране на “кръстоносен поход”.
САЩ полагат усилия да издигнат в несоциалистическия свят национални бариери на страха от проникване на комунистическите идеи, които щели да взривят буржоазния ред и сигурност, като че ли те са проблем на внос отвън. Подобни бариери улесняват и прилагането на репресивни мерки срещу трудовите демократични слоеве.
Непрекъснатото задълбочаване на империалистическото съдържание на външната политика на САЩ се утвърждава като трайна тенденция във външнополитическата теория, чието либерално крило обаче препоръчва по-гъвкави средства за нейното успешно реализиране в сравнение с подхода на управляващата десница.
Съществен елемент на доктрината на “глобалното противопоставяне” и особено на насочеността на удара й срещу вътрешните устои на международното поведение на страните около СССР представлява широкомащабното подстрекаване, подпомагане и активизиране на силите на провокаторите.
В страните около СССР САЩ възлагат надежди на религиозни и пацифистки групировки, на т.нар. “свободни профсъюзни образувания”, където те съществуват, и се стремят да ги превръщат в политически опозиция.
Докато на империалистическите реформатори по-трудно се удава стимулирането на вътрешното недоволство в държавите около СССР, особено там, където обективните условия за неговото натрупване са сведени до минимум, в страните около СССР или с победила националнодемократична революция тази политика създава определени опасности. Там вътрешнокласовата борба се изостря със задълбочаване на класовата диференциация и социалнополитическата поляризация. По явни и прикрити пътища САЩ развиват дейност за възраждане на сразените в националноосвобоителната борба проимпериалистически групировки с неоколониална идеология, като довеждат въоръжеността и агресивността им до такова равнище, че да държат страните в състояние на опустошителна гражданска война.
“Третият свят” предоставя достатъчно красноречиви примери в подкрепа на такъв извод: активизирането на бандите на Жонас Савимби от УНИТА в Ангола, изразходването на милиони долари за въоръжаването на контрареволюционния поток от Пакистан към Афганистан, обучаването на сомосистките колони, които нахлуват в Хондурас и Никарагуа, опитите да бъде сформирано коалиционно правителство на Кампучия начело с Нородом Сианук, съюзничеството на американските части с десните християнски милиции в Ливан и др.
В страните около СССР САЩ превръщат класовите противници на революционните преобразувания във въоръжение отряди срещу законната власт. Сплотяването на световните реакционни сили в т.нар. Международен демократичен съюз също е предназначено да стимулира управляващите консервативни кръгове по света да засилят съучастието си в похода навсякъде по планетата и преди всичко в страните с назряваща революционна промяна.
“Кръстоносният поход” далеч не се изчерпва с официално декларираната анти-СССР насоченост. Обект на американския натиск са и другите участници в международните отношения, включително и по-реалистичните буржоазни кръгове в съюзническите на САЩ държави. Те са подложени на силно политическо въздействие, за да възприемат възгледа и подхода на Рейгъновото обкръжение – особено конфронтационната му линия спрямо сраните около СССР, както и износа на контрареволюция за развиващия се свят. САЩ упражняват натиск и за консолидиране на реакционните сили вътре в съюзническите им държави, като по този начин затрудняват действията на онези правителства, които не са “излети” по същия консервативно-либерален идеологически калъп.
Даже редица западни специалисти по международни отношения определят като “погрешен и нереалистичен такъв курс”, особено спрямо СССР, поради ограничените според тях възможности по този начин да се предизвикат изменения в съветското общество. Те смятат, че “дори Западът да е в състояние да наложи краен икономически избор на СССР, системата няма да се разпадне, политическите структури няма да се дезинтегрират, икономиката няма да банкрутира, ръководството няма да изгуби волята и управленските си позиции вътре в страната, няма да престане да се стреми към статута на глобална сила в международните отношения”.
Ст.н.с., кан. ик.н. Венелин Цачевски