Постоянната борба между консерватизма и либерализма е въплътена в периодичните смени на републикански и демократически правителства, макар че идеологическите граници между тях са много подвижни. Често елементите на едната идеологическа тенденция се присвояват от другата и в политическата терминология се появяват смислови абсурди от типа на “либерален консерватор” или “консервативен либерал”. Френското списание “Монд дипломатик” даже твърди, че господстващата идеология в САЩ е “либерал-консерватизъм”- тънка смесица, според него, от консервативни и демократични елементи, при която натежаването на единия или другия елемент се определя от състоянието на икономиката и съотношението на вътрешнополитическите сили, както и от международните позиции на САЩ.
По-разграничено тези две течения се проявяват по време на предизборни двубои, докато пред следващите ги периоди на управление външнополитическото “одесняване” може да настъпи и ри смятащи се за либерални президенти, както стана през последните две години на Картър.
Честото “nреливане” на тези две основни течения в американската политическа философия, които не излизат извън рамките на дясната идеология и размяната на идеолози помежду им, не е основание да се пренебрегват отликите им особено във външнополитическите концепции и пракика.
Още повече, че при задълбочаващата се критика на дясната идеология настъпиха и вътрешни изменения в самите течения.
Правя се усилия за галванизирането им с нови идеи, които да запазя въздействието им при засилената поляризация на вътрешната обстановкаи при променящото се международно обкръжение на САЩ тогава.
На смяна на традиционния “аристократичен” консерватизъм дойде т.нар. “динамичен” консерватизъм, представляван от идеолози като Ъ. Кристъл, С. Хънтингтън, Д. Бел, Н. Подхорец, М. Новак и др.
Епитетът “динамичен” може спокойно да се възприеме като синоним на експанзионистичен, крайно десен, реакционен, особено във варианта на “новите десни” Р. Вигъри.
Дълги години в американския политически живот е господствала идеята за двупартийно “съгласие” по проблемите на външната политика и различията между двете буржоазни идеологически течения са се изразявали повече във вижданията им за вътрешното устройство на обществото. По време на виетнамската война на САЩ външнополитическият консенсус се разпадна, различията по тактиката им на международната арена започнаха да се задълбочават и външнополитическият курс на Рейгън ги направи може би най-отчетливо поляризирани.
Либерализмът като господстваща политическа идеология на т.нар. “държавана общото благоденствие” представлява “просветена” критика на отделни страни на капиталистическото общество в името на спасяването на самата система. Признавайки едни или други пороци на капиталистическия начин на производство, либералите се опитват да ги преодолеят чрез активна държавна намеса и социално маневриране. Под влиянието на политическите настроения на 60-те години, през т.нар. “критично десетилетие” на САЩ, либералната идеология дори започна да се насища с “революционна фразеология” и да се кичи с определението “революционен реформизъм”.
Задълбочаването на общата криза на капитализма, залезът на митовете за “общото благоденствие” и “еднаквите неограничени възможности” за всички членове на обществото, изострянето на противоречията между противоположните класи и засилването на класовата борба са съпроводени от упадък и рязко отслабване на влиянието на либерализма.
Тази криза открои разпадането и неадекватността на методично разработване дълги години теоретични основи на либералната идеология.
Потвърди се неефикасността на либерализма като стратегия за лекуване на капитализма с помощта на несъответстващи на неговата природа средства с колективистичен характер, неизбежно извращавани в едно общество, което по своята същност си остава индивидуалистическо.
В тази насока е концентрирана и консервативната критика на либерализма. Неоконсерваторите-политици и теоретици разглеждаха т.нар. “революция на растящите придобивки” от 60-те години като резултат на “революционната фразеология” на либералите и изразяваха страховете си тя да не тласне масите към антибуржоазни действия. Според неоконсервативните идеолози “растящите придобивки” се стимулират от либералните обещания за непрекъснат икономически растеж и общо благоденствие, което продължи дори през периода на навлизането на САЩ в криза към средата на 70-те години.
Неоконсерваторите съсредоточиха ударите си върху това, че реформистката политика подкопавала устоите на капиталистическото общество: индивидуализма, пазарната конкуренция и частната инициатива. Затова те призоваваха капиталистическия Запад да се откаже от лекарствата и да се заеме със своего рода “социално закаляване”.
Въпреки аморфността общото във възгледите на неоконсерваторите може да се сумира в следното: привързаност към политическа и социална стабилност, недоверие и страх от разширяване на демокрацията, призив за снижаване на очакванията спрямо държавата, загриженост за кризата на правителствената власт, атаки срещу “новата класа” на интелектуалците и другите високо образовани специалисти, за които се смята, че стоят зад социалните реформи и че са проводници на културата, подкопаваща традиционните институции в американското общество.
Неоконсерваторите ограничават обикновените граждани до пасивната роля на консуматори на изборния пазар и затова не насърчават активното демократично участие на гражданите. За тях масовата политическа активно е нещо опасно и затова предпочитат масовата политическа апатия.
Ненавистта към демокрацията е основополагаща за неоконсервативните концепции. Материализирана, тя се превръща в неомакартизъм във вътрешнополитическата област и в подкрепа за най-отявлените потисници на демокрацията в редица диктаторски страни.
Неоконсерватизмът на 80-те години най-ясно изразява тенденцията към поврат надясно в идеологията на американския империализъм.
Рейгънизмът се появи като силова реакция на отслабващите позиции на американския империализъм в резултат на кризисните явления в капиталистическата система, от радикализацията на масите в развиващия се свят и от настъпателното развитие на световния революционен процес през десетилетието на разведряването.
Рейгънизмът е съчетание на политическа философия, икономическа пратика и външнополитическа стратегия за укрепване позициите на най-войнстващите кръгове на монополите вътре в страната, които да се превърнат в предпоставка за възстановяване господството на САЩ на международната арена и за унищожаване на страните от реалния социализъм и на всички социалнополитически съставки на антиимпериалистическия фронт-
Като идеологически и политически феномен рейгънизмът не се покрива само с Републиканската партия, а обхваща и гравитиралото към нея дясно крило на демократите, което дава основание той да бъде определян като явление с надпартиен характер.
Рейгън е изразител на възгледите на “военната партия”, която си казва: трябва незабавно да се възползваме от силата, без да държим сметка за по-нататъшните последици.
Засилването на репресиите срещу демократичните сили в САЩ се съчетава с военноосигурени многопосочни ходове за “американизиране” на света.
Тези реакционни политически въжделения, обърнати назад към миналото, имат дяснопопулистка база и намират положителен отклик сред шовинистичната част от населението – най-благодатната почва за догмите на примитивите.
Но всъщност какво представлява най-актуалният вариант на тези догми, въплътен в рейгинизма като реакционно-консервативна външнополитическа стратегия?
Съвсем основателно в историята на американските президентства доктрината на Рейгън се нарежда под названието доктрина на “глобалното проивопоставяне”.
Обхватът на това “глобално противопоставяне” беше очерта още при обявяването на “кръстоносния поход срещу социализма” в речта на президента Рейгън пред английския парламент през юни 1982 година, като многопосочна кампания за активизиране на най-войнствените страни на външнополитическата стратегия на САЩ. Тази многопосочност и тоталният обхват бяха предшествани от идеологически обосновки на десните идеолози, откъдето те си пробиваха твърде лесно път към президентските изявления.
Преди речта на Рейгън в английския парламент, Р. Вигъри беше поставил вече задачата да бъде “постигнато военно превъзходство над СССР наред с повсеместната борба срещу социализма с помощта на пропагандните средства”.
Проф. д-р Цветан Цанев