Наталия НАРОЧНИЦКА, доктор на историческите науки, политолог, президент на руската Фондация за историческа перспектива, председател на Европейския институт за демокрация и сътрудничество, базиран в Париж.
— Наталия Алексеевна, някои анализатори твърдят, че политическият градус в Русия се повишава, така сочели социологическите изследвания…
— Общата статистика в огромна страна като нашата, сочи, че „средната температура е в рамките на нормалното”. Та по какво се различаваме от другите? Сибир, Кубан, Москва, Кавказ – това са различни епохи, различни култури и дори цивилизиции! Ние живеем едновременно в 19, 20 и 21 век. Познаваме проблемите и на дворците, и на паланките. У нас има хора, живеещи без водопровод и канализация, и те са милиони. Но разполагаме и с най-върхови технологии, с напреднала наука (е, наистина не винаги подсигурена с производство), имаме висока култура, и същевременно – анархия и въпиющо безкултурие.
За всяка власт е огромно бреме да управлява подобна държава. Не могат да се прилагат едни и същи икономически доктрини на цялата територия. Но от друга страна, разполагаме с вековния опит да преживяваме, което ни дава вяра, че и това може да се преодолее. Доверието към властта днес се е съхранило в регионите, които не бележат особена динамика на развитие, но пък се запазва стабилността – не уволняват хората от работа, не ги съкращават, в магазините има какво да се купи.
— Но в Русия всички процеси се развиват бавно. А после изведнъж – и по Розанов – „Русия повехна за два дни. Най-много – за три…”
— Естествено е хората да се възмущават, когато огромни средства в държавата заобикалят бюджета. Всички виждат, че пари в страната има, че не са малко, и че не се вземат от въздуха – ние произвеждаме все пак. Обаче огромните средства, които са заработени, както и преди, изтичат навън. В Русия съществува недостойно за демокрацията социално разслоение и разлика в доходите. И не е 20 пъти, както пишат някои, а 100-150 пъти! Трудно е да свикнеш с подобно нещо. Разбираш, че това не е по закона Божи. По цял свят, например във Франция, където често ми се налага да бъда, има огромни данъци не само върху собствеността, но и върху всякакви доходи, включително и върху държавните жилища, служебния автомобил и дори служебният мобилен телефон. За да изкараш 100 евро отгоре, трябва да дадеш на държавата 110 евро. Законодателството там следи не да няма богати, а да се предоставят равни възможности човек да изкарва пари и да няма скрити доходи.
— А у нас остава впечатлението, че видимият подем в икономиката по-скоро се случва за сметка на инициативата на отделните граждани, а не толкова на държавата…
— Не, не, не е така. Нека не влизаме в ролята на руския интелигент, че ето на, държавата е лоша, или че добрият тон означава да се надсмиваме и издевателстваме над нея. Изградена е определена система. Всяка регионална власт има представа колко, в кой район и какво трябва да има. Днес вече няма такъв хаос, страната е управляема. Друг е въпросът, че засега сме направили малко, за да се доближи начинът на живот в провинцията и в столицата, и диспропорциите са огромни. Ако всичко хубаво ще идва, както и преди, в Москва, Петербург и Сочи, нищо няма да се получи. Подобна ситуация се отразява пагубно и върху демографията.
В провинцията не само се увеличава мизерията, нацията се лумпенизира. Разрушаването на промишлеността, колкото и да бе изостанала, е всъщност деиндустриализация на страната. Не може да има модернизация, ако губим трудовите си навици. Деиндустриализацията планомерно нанася удар след удар върху квалифицираните работници. Със своите социални и културни последици за нацията лумпенизирането е катастрофа, сравнима с унищожаването на руското селячество през 30-те години (на 20 в., бел. ред.)
— Да, но нищите в дореволюционна Русия не бяха лумпени!
— Да, така е, защото те запазваха социалните си връзки, психологията, мирогледа на даденото съсловие, което възпроизвеждаше себе си и така обществото като цяло се съхраняваше. Докато лумпенът е човек, изпаднал от своя слой, който не изпитва привързаност към него. И това е много опасно социално явление. Такъв работник не се бори за правата си, просто не му е до тях.
— Като че ли не само лумпените, а и много други наши съграждани не се вълнуват особено от политическата свобода, партийното строителство, монопола на властта… Защо?
— С обедняването на обществото тези понятия девалвират. Е, добре, провъзгласихме свободата. Но не можем да се възползваме от нея, няма морални сили за това. А ни обвиняват, че сме равнодушни към същата тази свобода. Не е вярно обаче. Базовите демократични ценности, провъзгласени още с Френската революция – свобода на словото, на събиранията, на придвижването, свобода от произволни арести, равни права на мъжете и жените – никой не ги е отменял у нас. Но когато изчезнат гаранциите за труд, възможността пенсионерът да си купи лекарство, да извика „Бърза помощ” незабавно и без подкупи, бързо забравяме за тези свободи, които стават безполезни.
— Но революции се правят не само защото няма хляб. А също и когато е налице крах на надеждите, вярата, илюзиите. Това е може би дори повече духовна катастрофа, отколкото икономическа?
— Още преди десет години хората се сбогуваха с илюзията, че за 100 или 500 дни в Русия „ще стане като на Запад”. И всички приветстваха изправянето на държавата, което се случваше пред очите им след 90-те години. Само че непрекъснатата пропаганда на хедонизма – т.е., че животът е източник само на наслади, — извърши своето в периода на нашите богати „нефтени години” – през последните двайсет години у нас се формира поколение с повишени амбиции. То не е навикнало на лишения, не се интересува как всичко в живота се придобива с години, с настойчивост, с усилие, за това поколение днешната криза е истински шок! За пет години, вярват те, „от свинар ставаш цар”!.. Пазаруване — само в най-скъпите магазини; разкошни вили; учене — зад граница (сякаш там образованието е по-добро от нашето). Това са техните идеали. Същото явление, което Молиер осмя преди 400 години в комедията си „Буржоата благородник”. И изведнъж — рухна. Всичко рухна за миг. Сферата, която изискваше такива амбициозни младежи с модни професии – мениджъри и дилъри, — повяхна. Именно тази област понесе основния удар. Но те привикнаха да си седят, а паричките да капят от само себе си.
От друга страна…, боже мой, на 10 км от Москва минава прекрасно шосе, свиеш встрани, и само след някакви си пет километра започва средновековие — килнати къщи с удобства… на улицата.
Няма работа, вечна ваканция… А от екрана на телевизорите се лее сладък живот. Е, какво да направи един млад човек тук, той разбира, че няма никакъв шанс да се измъкне от това място, където старицата носи вода с кобилица на рамо, а болните й нозе треперят. Такова нещо може да озлоби всекиго, да го направи вълк, да е готов да мине през трупове в името на печалбата, или обратно, да те вкара в социална апатия, да те превърне в обект на недобросъвестната пропаганда.
В големите градове основното е забавлението, почивката, а пък работата е нещо, което трябва бързо да се претупа и животът е истински празник.
— Да, но се смята, че целият Запад е просто един такъв хедонизъм и нищо друго няма…
— Това е най-дълбока заблуда. Не забравяйте, че Америка бе изградена от пуритани с религиозно отношение към изпълнението на дълга. Отношението към труда на Запад е крайно сериозно. Не отиваш на работа, после се извиняваш… – това буди недоумение там. А пък и как си пресмятат парите… Социалната сфера в същата тази Европа обаче е прекрасно развита, има различни привилегии, но всичко се смята в пари. Националният ред във Франция е такъв, че у нас биха казали – „всички се движат в строй” дори за обяд или на почивка.
— А някога обвиняваха Русия, че ходи „под строй”…
— Дори и да сме били „под строй”, „средният руснак” като типология така и не се получи, и дори не съществува подобен термин. Руският народ не може да се усреднява. В социологията има понятия като „средният французин”, „средният американец”… Това значи едни и същи потребности, едни и същи вкусове, едни и същи увлечения.
У нас това е невъзможно. У нас всеки сам по себе си е философ, и поет, по един и същи въпрос има хиляди мнения, затова ни е толкова трудно да стигнем до консенсус. Четох едно сериозно социологическо изследване – „Сравнителен анализ на обществото”. В него има десетки параметри за изучаване съзнанието на човека – от отношението към молитвата до атрибутите на успеха. И излиза, че руснакът има по-самостоятелно мислене, отколкото американеца или германеца. Това се отнася и за обществото като цяло.
— А има ли сили, които са способни да поведат народа, като се отчита растящото недоволство и протест?
— Когато има протестни настроения, техните вектори са полярни. Също толкова полярни са и силите, които биха искали да използват настроенията за свои политически интереси. Те са като орел, рак и риба, всички дърпат в различна посока. Ортодоксалните комунисти са напълно вградени в политическата система на държавата и се интересуват единствено от по-голям процент гласове на изборите, за да си останат на своето място под слънцето и с тях да се съобразяват. Антидържавният патос на либералите, нихилистите е толкова ненужен, особено след Беслан, че те се маргинализираха постепенно. Аз имам предвид най-войнстващите сред тях, такива като Гари Каспаров, чиято политическа програма е борба с властта от либерално-западнически позиции. И тяхната публичност е повече на Запад. Но аз уважавам дълбоко нормалните интелигенти-либерали, с мнозина се познавам лично. Има и либерал-болшевики като Лимонов, безпринципни и всеядни, които са готови да се съюзят с идейните си опоненти.
На мен са ми близки онези либерали, които имат ясна либерално-държавническа позиция, които ценят придобитата от Русия самостоятелност и независимост. Доста либерали биха могли не само да жужат язвително по кьошетата, а да положат усилие за модернизиране на Русия, да я обогатят с повече плурализъм. Нима не е време да обърнем поглед към срастването на партийните структури с административните…
За съжаление няма ярки фигури с широкомащабно мислене нито сред опозицията, нито сред онези, които винаги „одобряват политиката на партията”. Има само професионални политици. И всички те, за жалост, бледнеят пред действащите лидери на страната. Няма също така и единна сила, която да изкара тълпата на улицата. И слава богу!
От друга страна, ние толкова привикнахме към бурния живот в първите две десетилетия след разпада на СССР, когато всеки ден нещо се случваше, че май сериозно ни липсва адреналин. Има някакъв застой обаче, твърдят опозиционерите. Но нали нацията не може постоянно да живее в еуфория, нали има и периоди на затишие. А пък в период на криза най-добре е да се движиш внимателно, все едно вървиш по въже… И Русия не би преживяла още една революция… Ще се срине.
— Обаче сега има структурна криза в цялата финансово-икономическа система.
— Сега най-важното е хората да са убедени, че някой мисли за тях. Още повече че не те са виновни за онова, което им се случва, имам предвид не онези, на които перлите им понамаляха, или на които чорбата им стана тлъста. И до днес ме възмущава неизменната риторика на нашите крайни либерали: ние сме за предприемчивите. Но какви предприемачи може да са лекарите или учителите? Или може би те трябва да търгуват с училищните помещения и с лекарства? Извинете, но свободната икономика трябва преди всичко да се погрижи за възпроизводството на културната структура на обществото. Учителите трябва да си бъдат учители, лекарите – лекари, инженерите – инженери, професорите – професори.
Казват ни, че трябва да сме гъвкави. Но това звучи издевателски за мнозина. Има социални групи, милиони хора, които усърдно работят, и техният труд не е просто необходим, ами държавата ще рухне, ако те едновременно захвърлят работа. И колкото и да си гъвкав – нищо няма да направиш. Това е и най-големият порок на Гайдаровската икономика, който либералите просто не искат да признаят.
Нашите реформатори заложиха структурна бедност, програмирана в самата икономическа система. В нея не се предвижда никаква динамика. И тук е разковничето, дори не в това, че най-напред разрушиха всичко.
— Сега властта се опитва да провежда реформи, да поправи положението…
— Хората, които имат горчив опит, се отнасят предпазливо към всякакви промени. Например реформата в образованието, с двете си ръце аз също гласувам против нея. Тъй като дейността ми е свързана с чуждустранни учени, зная, и то не по слухове, че те са в ужас от Болонския процес, който ни налагат нашите ведомства. „Това е краят на истинското европейско образование, краят на националното образование” – така мислят колегите от чужбина. Нека добавим – и на руския академизъм също. Запазила съм снимки от Барселона, от май 2010 г., където бях на конференция – там проведоха мощна демонстрация срещу политиката в областта на образованието! В Париж аналогични демонстрации се превърнаха в масови погроми. Ето така реагира Западът на подобни реформи.
— Как оценявате като цяло сегашната система в Русия?
— Според мен тя все още не функционира и много неща трябва да се коригират. Ние вечно догонваме Запада. Но кой знае защо отхвърляме полезното, което има там. Например след войната в Европа започнахме да развиваме социалното застраховане във всички области – от медицината до условията на труд. Печалната констатация сега е, че в област, в която Русия бе първопроходец, днес сме на края на редицата. Ние потрошихме радикално всичко, мислехме, че пълна свобода има само в американски стил. Но всички, които посещават Америка като туристи, виждат единствено магазините и небостъргачите. А би трябвало да видят и гетата, които обхващат половин Ню Йорк, да видят как живеят там хората, какви пари изкарват, как изглеждат децата им!
— Да, но там, за разлика от Русия, не правят по две революции за един век.
— Американците имат една много хубава черта – те може всичко да критикуват, да се възмущават, да защитават правата си, да съдят държавата – така е изградена тяхната система – всеки спор се решава в съда. Но пък са убедени, че Америка е най-добрата страна в света. И тя е тяхната страна. „Обичай Америка или напусни”. Ние имаме друга традиция в политическата култура, възпитана от нихилистичната руска интелигенция.
Американците са безкрайно далеч от мисълта да рушат държавата си. А за руския радикализъм един от братята Трубецкой казва – на нас не ни трябват реформи, на нас ни трябва всичко или нищо!